Слънцето бавно отиде да спи в далечината и с нежност и нова жар ще ни намери утре. Върховете леко руменеят, а в далечината се виждат така чаканите дъждовни облаци. Вечерта настъпва кротко, сякаш цялото село се готви за сън, но животът още пулсира по дворове и ливади.
Кучета лаят и гонят котките по прашните улици, резачка приглася в хор със смеха на децата, които не бързат да приключват игрите си. Косът пее от върха на стара череша, врабци се стрелкат ниско над нивата, а от гората се чу гърления рев на сръндак.
Ароматите – те са истинската магия на вечерта. Мирише на прясно окосена трева, на диви билки, на мащерка и жълт кантарион, които сякаш искат да омагьосат сетивата. В устата остава вкусът на кисели неузрели ябълки, а на ръба на пътеката сияеха червени зуники – дар от природата, простичък, но незаменим.
Възрастните седят на пейките пред къщите и разговарят тихо, с онова спокойствие, което само селото може да даде. Някъде в двора пращи огън, приготвя се зимнина, и димът се смесва с уханието на лятна земя.
Родно е, родопско е, мило е. Има една тиха хармония в това да наблюдаваш как денят отстъпва на нощта – без бързане, без суета, с цялото величие на простия, истински живот. Селска лятна действителност... идилия, в която душата намира покой.
