Преди около десетина години животът ми беше стигнал до някакво дъно. Или може би просто беше тръгнал по права линия – без промяна, без развитие, без онова усещане, че утрешният ден ще донесе нещо различно от вчерашния. А това много ме измъчваше. Имаше вечери, в които оставах буден до късно, понякога почти до сутринта, мислех, премислях, търсех варианти и се опитвах да разбера накъде да поема оттук нататък.
В онези дълги и неспокойни нощи често молех някакви „сили“ да ми дадат знак. Не знаех точно какъв трябва да бъде този знак, нито откъде трябва да дойде. Просто имах нужда от нещо, което да ми покаже, че има посока, че има изход, че не всичко е приключило и че някъде напред все още ме чака друг живот.
След много размисли и много вътрешни разговори с мен самия стигнах до едно решение – ще направя завой в живота си.
Решението дойде категорично и някак изведнъж, в един късен час на нощта. Нямаше повече колебание, нямаше „ами ако...“, нямаше връщане назад. Просто разбрах, че трябва да започна.
И тогава се случи нещо, което и днес си спомням - за първи път от много, много време заспах спокойно и спах непробудно близо десет часа.
По-късно си казвах, че това е бил моят „сън-прераждане“ – онази нощ, в която старите мисли останаха някъде назад, а сутринта се събудих с решението и усещането, че пред мен има нова страница.
Започнах да я пиша.
Още на следващия ден започнах да изпълнявам съставения от мен план за промяна – точка по точка, задача след задача, с колкото можех повече яснота и решителност.
Вятърът на промяната беше задухал, а за останалите подробности от този период ще ви разкажа друг път и на друго място. Това е друга история.
Една от първите точки в плана ми беше да закупя автомобил и успях да го направя сравнително скоро. Той трябваше да ми даде повече независимост, повече свобода на придвижване и възможност да изпълнявам останалите задачи, които си бях поставил.
Поради физическите ми особености обаче автомобилът трябваше да бъде пригоден към моите възможности. Така пътят ме отведе към Хасково, където мой добър приятел щеше да се заеме с тази задача.
Пристигнах късно през нощта – в първия ден на юни, малко след полунощ. Градът ме посрещна тих, топъл и спокоен.
А когато се събудих сутринта, първото усещане беше за горещината и за онова особено вълнение, което носи всяко непознато място.
Казах си, че ако не друго, поне имам „топло посрещане“. 😉
Първите ми дни бяха посветени основно на автомобила и на това да се ориентирам в новото място. Аз самият не можех да се включа в ремонта и пригаждането, затова имах свободно време.
И точно тогава реших да направя нещо, което отдавна носех някъде в себе си - да отида до паметника на Богородица.
Не бях тръгнал към него като турист. Не търсех историята на монумента, не знаех подробностите около неговото изграждане, не ме интересуваше кой го е проектирал и колко метра е висок.
Умишлено не търсех тези неща. Исках първо да се срещна с него такъв, какъвто щях да го почувствам,защото причината да отида беше много по-лична.
В онези безсънни нощи, когато мислите ми бушуваха и не виждах ясно бъдещето си, често търсех някаква надежда. Търсех онова усещане за спокойствие, което човек понякога намира само в погледа на собствената си майка.
И аз го познавах. Познавам го и днес.
Погледът на майката има нещо особено. В него понякога няма нужда от думи. Той може да каже „ще се оправи“, когато никой друг не знае какво да каже. Може да даде кураж, когато човек сам вече не го намира в себе си. Може просто да остане до теб.
Затова исках да отида при Божията Майка - да отдам своята почит, да застана пред нея и да благодаря.
Монументът се вижда от почти всяка точка на Хасково. Наднича над града и неизбежно привлича погледа, но аз не исках само да го виждам отдалеч.
Исках да отида при нея.
Пътят към хълма Ямача е стръмен, а стъпалата сякаш правят разстоянието още по-осезаемо. Но колкото повече се приближавах, толкова повече се засилваше и вълнението ми.
Тогава за първи път застанах пред Богородица!
Величествена.
Красива.
Бяла.
И някак излъчваща топлота.
Гушнала своя Син.
И... огромна.
Първото, което ме порази, беше нейният размер.
Стоях долу, при нозете ѝ – малък, незначителен, с широко отворени очи, вперени нагоре, а тя се издигаше високо над мен, с небето зад себе си и с поглед над града.
Беше спиращо дъха.
Точно тогава в мен се появиха въпросите:
„Какво всъщност търси човек, когато отива при Богородица?
Какво търсех Аз, идвайки при Богородица?“
Може би един човек отива заради терзанията си.
Друг – заради болката.
Трети – заради надеждата.
Четвърти – заради някого, когото обича.
Пети може дори да не знае защо е отишъл, просто усеща, че трябва да бъде там.
А аз бях там заради почит и благодарност.
Почит към всички майки.
Към онези жени, които дават живот, държат децата си в ръцете си, водят ги през първите им години, учат ги да вървят сами, а когато дойде време да ги пуснат, го правят с надеждата, че са им дали достатъчно сила за света.
Майката дава живот.
После дава път.
Дава независимост.
Но дори когато детето вече е пораснало, някъде дълбоко в него остава нуждата от онази невидима майчина закрила.
Може би затова образът на Богородица е толкова силен - Тя също е Майка, а пред нея всички ние отново можем да бъдем просто деца.
Точно под огромната фигура на Богородица има нещо, което ме впечатли още повече.
Малък параклис - „Рождество Богородично“.
И в тази комбинация има някаква необяснима, но много красива символика.
Отвън – огромната Богородица.
Вътре в основата ѝ – малко място за молитва.
Горе – височина, небе, простор.
Вътре – тишина, икони, светлина от свещите и човек насаме със себе си.
Голямата статуя отвън – малкият човек вътре и когато прекрачих прага на параклиса, някак естествено оставих всичко останало отвън.
С почти треперещо от вълнение тяло се приближих. Малкото пространство беше тихо и уютно. Светлината беше мека, има красиво оформен иконостас, стени с красиви икони, а пламъците на свещите трептяха спокойно в свещниците.
Запалих свещ. Не помня дали я поставих отляво или отдясно. Днес това няма значение. Помня само пламъчето ѝ и онова усещане, че в малката тишина на параклиса се почувствах приет и че има място и за моята молитва.
Не знам как се обяснява такова усещане, може би не се обяснява - просто го чувстваш.
Прошепнах своята молитва. Не я казах на глас, шепнех, а в същото време имах усещането, че съм чут.
Чути са не само думите ми, но и мислите ми и най-съкровените ми желания. Говорех за надеждата. За онази човешка необходимост да повярваш, че всичко може да се подреди, че утрешният ден може да бъде различен, че след един труден период може да дойде по-добър.
Говорех за вярата.
За очакването.
За закрилата.
Говорех за благодарността си.
Когато човек премине през трудни дни, разбира, че най-важното не е само да поиска, трябва и да благодари.
За това, което има.
За хората, които са останали до него.
За възможността да започне отначало.
За още един ден.
За още една надежда.
И точно в този момент, в тишината на моята молитва, се чу камбанен звън.
Не знам дали някой друг би обърнал внимание, но за мен това беше различно.
Звънът дойде сякаш отгоре, сякаш някой сложи точка на думите ми. Сякаш свише дойде едно тихо:
„Амин.“
Камбанният звън ме върна към действителността, но остави вмен нещо, което не бях донесъл със себе си.
Утеха. Спокойствие…. И някакво странно усещане за благословия.
Тогава разбрах, че този монумент нее просто огромна статуя, която се издига над Хасково.
Да, той е висок и се вижда се отдалеч.
Да, има своята история и дори световен рекорд, но има неща, които не могат да бъдат измерени в метри.
Надеждата не се измерва.
Вярата не се измерва.
Закрилата не се измерва.
Молитвата не се измерва.
Очакването не се измерва.
Благодарността също.
И може би точно това е най-важното.
Богородица е поставена високо над Хасково и градът живее под нейния поглед. В този образ има нещо много човешко – сякаш над ежедневието ни, над бързането, тревогите, радостите и загубите, стои една Майка, която държи детето си.
И може би това е смисълът на закрилата – не да премахне всички трудности, а да ни даде сили да преминем през тях и да знаем, че когато ни е трудно, не сме сами.
Когато погледна назад към онзи период от живота си, понякога си мисля, че тогава не просто търсех решение. Търсех знак и посока. Търсех надежда.
А може би съм търсел нещо много по-просто – някой да ми каже, че има смисъл да продължа и онази нощ, когато взех решението да променя живота си, аз сякаш получих своя пьрви отговор.
Срещата ми с Богородица в Хасково беше другият - по-тих и по-различен, но останал завинаги в мен.
И до ден днешен, когато си спомням онзи първи миг, в който застанах долу, при нозете ѝ и погледнах нагоре, усещам поглед - поглед на Майка. Може би защото го познавам от очите на моята собствена майка, този поглед никога не ми е чужд.
Поглед, който не пита много.
Не съди.
Не настоява.
Просто е там и пази.
Затова и до днес благодаря на моята и на всички майки.
И на Божията Майка – за онова тихо усещане, че дори когато човек върви по труден път, някъде високо над него винаги може да има една светлина, към която да погледне.
Понякога човек отива на едно място, за да види нещо, а си тръгва от него, след като е почувствал нещо.
Аз отидох да видя Богородица, а си тръгнах с надежда.