Когато човек стигне до определена възраст, започват да му задават въпроса: „Какво още искаш да постигнеш?“ И може би точно тогава започваш да разбираш, че мечтите не изчезват – те просто се променят.
Като млад мечтаех за професия, успех, пари, признание, пътувания… Мечтаех за неща, които тогава изглеждаха големи и важни. С времето обаче разбираш, че мечтите могат да станат много по-прости, но в същото време и много по-истински.
Днес не искам непременно да постигна всичко. Искам да преживея още много неща.
Не искам просто да живея дълго. Искам да имам какво да (из)живея.
Иска ми се да мога да се изгубя в някой град или по пусти черни пътища, да вървя без конкретна цел и посока, да видя изгрева от плажа или от стръмен склон, да снимам непознати хора с техните емоции и с онези малки следи, които животът оставя по лицата им, да чувам ‚струната‘ в сърцата им. Иска ми се да опитвам непозната храна, дори и да не ми хареса, да се изненадам, да се посмея, да се объркам, да открия нещо ново и от всичко това в главата ми да се родят още много истории и размисли.
Иска ми се да срещам любов.
Моята любов.
Но хората, които още искам да срещна, може би са най-голямото ми желание. Всяка среща може да „попълва“ с нови нюанси, нови мисли, идеи и вълнения. Не непременно срещи с „известни хора“, а с интересни хора – обикновени хора с необикновени истории.
С човека, когото ще срещна случайно.
С възрастния човек, който ще ми разкаже история от своя живот.
С детето, което ще ме изненада с някой неочакван въпрос, с детското си любопитство и наивност, с чистотата на мислите си, с фантазията си и може би с някоя своя малка философия, която възрастните отдавна сме забравили.
С пътешественик или фотограф.
С учител.
С непознат…. или познат!
Всеки човек носи история.
А аз искам да я чуя.
И може би още по-хубавото е, когато някой поиска да чуе моята.
Искам, когато някой ме „опознае“ чрез блога ми или лично, да може да каже:
„Този човек вижда света по интересен начин.“
Преди осем години направих един завой в живота си – умишлено и осъзнато. Не беше просто промяна на посоката, а път към мен самия, към това да бъда Аз, да зачитам собствените си чувства, но и чувствата на другите, да помагам, когато мога, да обичам и най-вече – да бъда щастлив.
С времето разбрах, че животът не е състезание, в което постоянно трябва да доказваме кой е по-бърз, по-богат, по-успешен или по-важен. Аз мисля, че животът е, за да го живеем без излишен стрес и напрежение помежду си, да бъдем в хармония със себе си, да общуваме, да се радваме един на друг, да зачитаме правото на някого да бъде сам, но в същото време да се пазим от самотата и забравата. Да се срещаме с усмивка и да се изпращаме с целувка.
Много неща постигнах в моите търсения и съм истински удовлетворен от това, което съм преживял и създал до тук, но в мен остава едно приятно любопитство – какво ли ме очаква?
И точно това ми харесва.
Не знам и не искам да знам всичко предварително.
Искам да има изненади.
Искам да има още пътища, по които не съм вървял, лица, които не съм виждал, истории, които не съм чувал и моменти, които още не знам, че ще се превърнат в спомени.
Затова с хъс продължавам в същия дух – към още снимки, които не съм направил, към още места, които не съм видял, към хора, които не съм срещнал и към още истории, които не съм разказал.
Към още книги, които не съм прочел.
Към още грешки, които вероятно ще направя – дано не са много фатални…
Към още много неща, които тепърва ще науча.
И може би точно в това е хубавото на всичко – че не знам какво има на следващата страница.
Затова не бързам да правя последната равносметка.
Още не съм приключил.
Просто съм стигнал до поредната страница, а книгата на моя живот все още е отворена.
Продължавам да я пиша…