Един прекрасен пролетен ден дворът на баба Теми беше изпълнен с обичайния си шум. Кокошките кудкудякаха важно, гълъбите се разхождаха на групички, котката Ася се беше изтегнала на слънце, а Чери тичаше из двора, както обикновено.
Но този ден щеше да бъде специален.
На портата се появи млада жена с усмихнати очи и малка раница на гръб.
– Добре дошла, Сара! – поздрави я баба Теми.
Чери веднага се приближи да я подуши.
– Здравей! – каза кучето дружелюбно.
За щастие, както често се случваше в приказките, Сара можеше да разбира животните. Или поне този ден магията на Чери правеше това възможно.
– Здравей, Чери – усмихна се Сара и я погали.
Скоро Чери разбра, че новата ѝ приятелка е лекар. Всеки ден помага на хората - работела много, грижела се за болни, решавала проблеми и заради своята заетост , почти никога не си почивала.
Докато Сара седеше на пейката, Чери забеляза нещо странно.
Очите ѝ бяха мили и красиви, но изглеждаха уморени. В главата на Чери се завъртя идея, очите и светнаха и весело завъртя опашка.
– Кога за последно игра? – попита Чери.
– Игра? – учуди се Сара. – Не помня.
– А кога за последно тича без причина?
– Не знам...
– А кога си се криела зад дърво просто за забавление?
Сара се засмя.
– Май когато бях дете.
Точно това чакаше Чери.
Черно-бялата бордър коли разклати опашка, а очите ѝ заблестяха със сребриста светлина. Малцина знаеха, че след приключението с магическата каишка беше запазила малко от вълшебната си сила.
Тя докосна Сара с нос.
Изведнъж около тях засияха малки златни искрици. Фиууу!
Светът се завъртя като въртележка…И Сара отново се почувства на седем години.
Не беше станала по-малка, но сърцето ѝ беше станало леко като пухче от глухарче, а краката и игриво потропваха.
– Чери! Да тичаме! – извика тя.
– Това чаках да чуя! – засмя се кучето.
И двете хукнаха през ливадата – брулеха цветята, беряха най-красивите, а глухарчетата се вееха във въздуха.
Тичаха толкова бързо, че пеперудите едва ги догонваха, а лекият ветрец развяваше косите им.
После играха на криеница зад старите круши.
Чери се скри зад едно дърво, но опашката ѝ стърчеше отвън.
– Виждам те! – смееше се Сара.
– Това не се брои! – възразяваше Чери.
По-късно срещнаха таралежче, две зайчета и семейство калинки.
Сара разговаряше с всички.
Само когато един зелен скакалец кацна пред нея, тя подскочи.
– Аааа! Скакалец!
Чери избухна в смях.
– Значи още те е страх?
– Още! – призна Сара.
– Е, никой не е съвършен.
Скоро след това стигнаха до високия хълм над селото.
Когато Сара беше малка, тя го наричаше "Покрива на света", защото беше толкова внушителен и труден за изкачване.
– Нима това е същият хълм? – засмя се тя.
– Да – кимна Чери.
– А ми се струваше огромен!
– Някои неща порастват с нас, а други остават същите. Но спомените винаги си остават големи.
Двете започнаха да се изкачват.
По средата Сара се задъха.
– Май съм забравила колко е стръмно.
– Не си забравила – каза Чери. – Просто си забравила колко е приятно да се измориш от игра.
Когато стигнаха върха, пред тях се разкри цялото село – гледка , която радва сърцето!
Покривите блестяха на слънцето.
Гълъбите летяха високо.
Полята приличаха на зелено одеяло, а вятърът разнасяше аромата на билки и цветя.
Сара седна в тревата.
Дълго мълча.
После се усмихна.
Истински.
Широко.
Щастливо.
– Благодаря ти, Чери.
– За какво?
– Напомни ми нещо много важно.
– Че трябва да тичаш по-бързо?
– Не – засмя се Сара. – Че възрастните също имат нужда да играят. Да си почиват. Да се разхождат. Да откриват нови места и да се връщат на любимите стари.
Чери кимна доволно.
– Така батериите на сърцето се зареждат.
– Точно така!
Когато вечерта се върнаха при баба Теми, и двете бяха изморени.
Лапите на Чери бяха прашни.
Обувките на Сара – също.
Но никоя от тях не искаше денят да свършва.
Сара се чувстваше лека, спокойна и изпълнена с нови сили.
Тя знаеше, че утре отново ще работи и ще помага на хората, но вече беше научила нещо важно:
дори най-сериозните възрастни трябва понякога да си подаряват време за смях, игри и приключения.
А Чери?
Тя се сгуши до ябълката в двора и доволно въздъхна.
Беше спечелила още един приятел.
И може би беше направила света малко по-щастлив.
Да помагаш на другите е прекрасно, но не трябва да забравяш да се грижиш и за себе си. Понякога една разходка сред природата, малко игра и детски смях могат да дадат повече сили от най-дългата почивка.
Край.