Боли ме от липса на любов,
не онази остра, внезапна тъгА,
от която да викнеш и да спреш.
Тя е като есенна, студена манА –
в която бавно, тихо се превръщаш в лед.
Боли ме от вратите, дето са затворени,
и от ключалките, които нямат глас.
От думите, които в мен са вкоренени,
но няма кой да чуе техния нюанс.
Светът е пълен с хора и със жестове,
с витрини лъскави и празничен декор,
а аз пресичам само пусти кръстове,
ограден от своя вътрешен затвор.
Не ме боли, че някой си е тръгнал –
боли ме, че никой не реши да спре.
Че огънят във мен е просто въглен,
сред леденото, чуждо рамо на небе.
Липсата е форма на присъствие –
тя тежи на масата, на празния ми стол.
Едно голямо, невидимо отсъствие,
което ме оставя до болка сам и гол.