Понякога една голяма любов започва от нещо съвсем малко. От един поглед, от една случайна среща, от някакъв образ, който се запечатва в детското съзнание и остава там, дори когато годините започнат да се трупат.
Моята любов към фотографията започна точно така.
Бях малко момче, когато гледах един филм, в който един мъж наблюдаваше и следеше други хора. За изпълнението на задачата си, а и за да събира доказателства, той използваше фотоапарат, с който от разстояние ги заснемаше. За него това беше работа. За мен обаче беше… чудо.
Все пак говорим за 80-те години. Тогава фотоапаратът в моето детско въображение беше някаква свръхтехнология. Не разбирах напълно как работи, но това изобщо не ми пречеше да се влюбя в него. Започнаха моите детски „филми“ – представях си как снимам, как търся интересни моменти, как правя прекрасни снимки и как някак си успявам да уловя света през този невероятен апарат.
Някъде в съзнанието ми се беше запечатал споменът, че някъде вкъщи съм „мяркал“ подобен фотоапарат.
И наистина имаше, само че не беше някаква свръхтехнология от филмите.
Беше старият, неработещ фотоапарат на баща ми – руски лентов „Смяна“.
Моето първо „чудо“
Баща ми не ми даваше да го пипам. Вероятно е имал своите причини – за него това беше техника, която трябва да се пази, а за едно любопитно дете фотоапаратът естествено изглеждаше като нещо, което непременно трябва да бъде разгледано отвсякъде.
Когато видя с какъв ентусиазъм му говоря за снимането, един ден бръкна в една кутия в един шкаф и извади апарата.
Моето „чудо“.
Тогава започна да ми обяснява как работи. Как се слага лентата. Как се снима. Какво означава да натиснеш спусъка. И най-интересното – как след това снимката трябва да бъде „промита“, за да се появи образът.
За мен това беше истинска магия.
Натискаш едно копче, а някъде вътре във фотоапарата се случва нещо, което не можеш да видиш. После трябва да изчакаш. И накрая от лентата се появява снимка.
Чудото на снимката.
Баща ми ми позволи да взема апарата. Каза ми, че мога да си „играя“ с него, стига да не го счупя, а когато го поправи и купи лента, щял да ме научи да снимам.
За мен това беше върховен момент.
И Началото.
Първото доверие
Баща ми също е бил любител фотограф. Явно тази страст наистина се наследява!
Като малък не съм снимал кой знае колко. В началото просто се радвах, че мога да държа фотоапарата, да го разглеждам и постепенно да разбирам какво всъщност представлява това чудо.
По-късно баща ми започна да ми позволява да снимам самостоятелно.
И за мен това беше нещо много повече от разрешение да натискам едно копче.
Беше невероятно доверие.
Даваше ми апарата и ми позволяваше сам да избера какво да снимам, кога да натисна и как да направя своя кадър. Днес това може да изглежда като нещо съвсем обикновено, но за онова момче беше огромно събитие.
А когато видях първите снимки, които бях заснел сам…
Бях толкова горд и развълнуван!
Аз бях направил онова „чудо“!
Не просто бях гледал как друг го прави. Не просто бях мечтал. Аз самият бях натиснал копчето и след време пред мен вече имаше снимка.
Може би точно тогава фотографията започна да се превръща от детска мечта в нещо мое.
36 кадъра, които трябваше да заслужават своето „щрак“!
Разбира се, тогава фотографията беше съвсем различна.
Имаше лента.
Имаше 36 кадъра.
И след като ги изхарчиш, край.
Няма „Delete“. Няма „ще пробвам пак“. Няма карта памет, която да побере стотици и хиляди снимки от които да подбереш.
Всяко „щрак“ имаше цена.
Трябваше да мислиш какво снимаш. Да избираш. Да изчакаш. Да уловиш точния момент.
А после идваше и другото – проявяването и ваденето на снимките. Не можеше веднага да погледнеш дисплея и да кажеш: „Тази не ми харесва, ще направя още пет.“
Затова онези 36 кадъра ме научиха на нещо, което и до днес смятам за важно – да подбирам момента за заветното „щрак“.
Днес фотографията ни позволява да направим десетки снимки за секунди. Но понякога си мисля, че именно ограниченията от онова време са ме научили да гледам малко по-внимателно.
Да изчакам.
Да наблюдавам.
И тогава да снимам.
А после дойдоха… много повече от 36 кадъра
Годините минаха и фотографската техника започна да се променя.
Когато имах фотоапарат без лента, изведнъж се появи една невероятна свобода.
Нямаше вече 36 кадъра.
Можеше да снимаш….И пак да снимаш.
И пак…
И пак…
Даже можеше да се „наснимаш“ едва ли не! 😉
Това беше съвсем различно усещане.
И колкото и забавно да звучи, тази промяна ми даде възможност да експериментирам много повече. Да пробвам различни моменти, гледни точки, светлина, изражения. Да направя няколко кадъра един след друг и после да видя кой от тях наистина „говори“.
По-късно започнах да снимам с достъпни цифрови фотоапарати и постепенно открих две неща, в които се влюбих особено много – портретното и макро снимането.
Лица, мимики и истински моменти
При портретите никога не съм бил голям почитател на прекалено нагласените пози.
Много повече обичам непринудените и неочаквани снимки.
Един поглед.
Една усмивка.
Една физиономия.
Миг на замисляне.
Момент, в който човек не знае, че е сниман.
Тогава лицето е истинско.
Емоцията е истинска.
Няма поза, няма предварително подготвено изражение, няма онова леко усещане, че човекът „се снима“.
И точно това ме привлича.
За мен една хубава портретна снимка не е задължително човекът да изглежда перфектно. Много по-важно е да изглежда истински.
Да има спокойствие и да има характер.
Да има нещо, което кара очите ти да останат още малко върху снимката.
Малкият свят на макрото
После открих макрофотографията.
И там сякаш се отвори още един свят.
Свят, който е около нас през цялото време, но който често не забелязваме.
Един малък детайл може да се превърне в цяла картина. Една капка, едно цвете, листо, насекомо или малка текстура може да покаже нещо, което с просто око почти не сме видели.
За мен макросите са изкуство.
И до днес ги разучавам с интерес.
Все още откривам нови неща, пробвам, греша, опитвам отново и се радвам, когато някой малък детайл изведнъж започне да изглежда като цял отделен свят.
Може би точно това ми харесва в макрофотографията – тя ме кара да се вглеждам, а когато човек започне да се вглежда, започва и да вижда повече.
2014 година – когато мечтата отново стана „чудо“
И тогава, много години след първата ми среща със „Смяна“-та на баща ми, се случи нещо, което и до днес пазя като много специален спомен.
Беше 2014 година.
Предаването се казваше „Предай нататък“.
Всичко беше изненада.
Бях поканен и ми подариха урок и фотосесия. При подготовката лекторите ми приготвиха фотоапарат и ми казаха нещо съвсем простичко:
„Просто щракни нещо, за да пробваш и усетиш техниката.“
Вдигнах апарата.
Пред мен, някъде в далечината и отстрани, бяха две мои приятелки.
Погледнах през обектива.
И…
щрак!
Те не очакваха.
Нямаше нагласени пози.
Нямаше подготвени усмивки.
Нямаше време за „застани така“ или „погледни насам“.
Просто ги видях и ги снимах.
И може би точно затова тези два кадъра се получиха такива, каквито са.
Истински.
След фотосесията дойде голямата изненада.
Казаха ми, че фотоапаратът, с който съм снимал, вече е мой.
Canon 1100D.
Бях изненадан много,но и мноого щастлив.
За пореден път едно нещо, което за мен означаваше фотография, се превърна в чудо.
Само че този път чудото вече беше мое.
Това е фотоапаратът, с който снимам и до днес. Имам и втори, но този си остава любимецът ми.
Все пак той е първият ми. Мечтата ми.
Двата кадъра, които никога не ми омръзнаха
Сред хилядите щраквания на затвора на този фотоапарат тези два кадъра са, които продължават да са ми любими.
И всъщност това са първите два кадъра, които заснех с него.
Щрак.
После още един….
И толкова.
Тогава не съм знаел, че тези две снимки ще останат толкова важни за мен.
Днес, след толкова много снимки, които са минали през този фотоапарат, те продължават да са сред любимите ми.
Не само защото са на тези прекрасни жени, а защото бележат началото на една нова епоха в моето фото приключение.
Те са като първите две страници на нова глава.
След тях дойдоха още хиляди кадри, но началото си остава начало.
И когато човек ги види, може би ще разбере защо понякога една снимка има значение за фотографа, което няма нищо общо с това дали е технически съвършена.
Какво всъщност търся зад обектива?
С годините разбрах, че за мен фотографията никога не е била само техника.
Не е фотоапаратът.
Не е обективът.
Не са мегапикселите.
Не е дори самото „щрак“.
Всичко това е само начинът да стигнеш до момента.
Защото всичко около нас може да говори.
Един човек може да говори с очите си.
Друг – с усмивката си.
Трети – с тъгата в лицето си.
Едно дърво може да говори с начина, по който светлината пада върху него.
Едно цвете може да разкаже цяла история.
Един малък детайл, който почти никой не забелязва, може да се окаже най-красивото нещо в кадъра.
Аз чрез снимките искам да мога да го чувам и да го разкажа, за да го чуят и другите.
Това е причината да обичам непринудените портрети.
Затова обичам мимиките.
Затова обичам онзи кратък миг, в който човек забравя, че пред него има фотоапарат.
Затова обичам макрото.
Затова все още търся.
Все още уча.
Все още пробвам.
И все още, когато видя нещо, което ме докосне, искам да вдигна фотоапарата и да кажа онова познато от детството:
Щрак!
Да „чуваш“ снимката с очите си
Може би това е най-трудното във фотографията.
Да направиш снимка, която не просто показва нещо, а снимка, която казва нещо.
Да има душа.
Да има емоция.
Да придава чувство.
Да говори.
За мен снимките не са просто начин да запечаташ един момент.
Разбира се, моментът остава.
Но ако остане само той, без чувство, без настроение, без емоция – тогава сякаш нещо липсва.
Аз искам човекът, който види моя снимка, да се наслади.
Да я усети.
Да я преживее.
Да спре за малко.
Да погледне.
И може би да чуе онова, което аз съм чул, когато съм натиснал затвора.
Защото вярвам, че светът около нас непрекъснато ни говори.
Трябва само да се научим да слушаме.
А аз продължавам да се уча.
Продължавам да търся онзи миг.
Продължавам да вдигам фотоапарата.
Продължавам да снимам.
И до днес се надявам всеки, който види моя снимка, да се наслади, да я усети, да я преживее.
За мен една снимка не е просто снимка, тя трябва да има душа и емоция.
Да придава чувство.
Да говори.
Аз просто се опитвам да я чуя и да я разкажа.
И дано има хора да ги „чуват“ с очите си.