Колко е странно... и колко естествено.

Има неща в живота, които приемаме за даденост, докато един ден не осъзнаем колко голяма сила носят в себе си. Майчината любов е едно от тях. Тя не ‚крещи‘, не е показна и не очаква благодарност. Просто е там – тиха, постоянна и неизчерпаема.

От първия ни дъх до последния ден от живота ни, за майките ние винаги си оставаме деца. Няма значение дали сме на пет, на тридесет или на петдесет и пет години. За тях винаги ще има нужда да ни попитат дали сме яли, дали сме облечени достатъчно топло, дали ще се приберем навреме. Ще се тревожат дори когато няма причина. Ще ни дадат съвет, дори когато не сме го поискали. Понякога ще ни се скарат, понякога ще ни поучат, а понякога – съвсем по майчински – ще ни "пошляпнат" с думи или жест, не за да ни наранят, а за да ни накарат да се замислим.

Защото така обича майката – безусловно.

Има обаче един момент, който никога не престава да ме докосва.

Всеки път, когато тръгвам нанякъде, моята майка ме изпраща с целувка.

Някой би казал, че това е навик. Друг – че е семеен ритуал. Аз не мисля така.

За мен това е благословия.

Това е онзи миг, в който една майка, без да изрече и дума, сякаш казва: "Върви спокойно. Нека Бог бъде с теб. Нека нищо лошо не те докосне. Нека се върнеш жив и здрав."

Колко удивително е, че всичко това може да бъде събрано в една единствена целувка.

Ние не виждаме силата ѝ. Не можем да я измерим. Няма научен уред, който да покаже колко любов носи тя или колко страх прогонва. Но я усещаме.

Може би именно в този миг Господ изпраща най-добрия ангел да върви редом с нас. Може би майчината целувка е онзи тих знак, с който небето разбира, че още един човек трябва да бъде пазен. Не защото е велик или силен, а защото някъде зад него стои едно майчино сърце, което се моли безмълвно.

Замислял съм се колко пъти сме тръгвали уверени, че сами се справяме с живота. Колко пъти сме вярвали, че успехите са плод единствено на собствените ни усилия. А може би зад всяка наша крачка е вървяла една невидима закрила, изпратена с майчината целувка.

И може би точно затова, когато се приберем у дома, майките ни първо въздъхват с облекчение, а после се усмихват. Те никога няма да признаят колко пъти са поглеждали часовника, колко пъти са надничали през прозореца или колко тихи молитви са отправили, докато сме били далеч, на път ….

Любовта на майката не познава почивен ден. Не се пенсионира. Не намалява с годините. Напротив – става още по-дълбока, още по-тиха и още по-силна.

Днес светът става все по-забързан. Прегръдките намаляват, думите често се заменят със съобщения, а времето все не достига. И точно затова не бива да приемаме за даденост тези малки жестове. Една целувка. Една прегръдка. Едно "Пази се!". Те струват много повече, отколкото осъзнаваме.

А когато един ден тази целувка вече я няма... тогава ще разберем, че сме носили със себе си най-ценния талисман, който човек може да получи.

Затова, ако майка ви все още ви изпраща с целувка, не се усмихвайте снизходително и не казвайте: "Ех, мамо, вече съм голям."

Оставете я, защото това не е просто целувка.

Това е нейната молитва.

Това е нейната вяра.

Това е нейното сърце, което тръгва с вас.

А може би....това наистина е ангелска целувка.